Нормите, които са регламентирали брака и семейните отношения в Средновековието са били прилагани в българските земи до края на XIX в., като някои от обичаите на славяни и прабългари са били сменяни от наложените чрез писаното право норми на християнския морал.
Формите, по които е бил сключван бракът са кражбата на жената, купуването или приставането. Те са засвидетелствувани от историята на различни славянски племена и на много древни народи. В XII век кражбата на жени с цел брак е бил доста разпространен начин в Чехия. Славяните са познавали и купуването на жената като начин за сключване на брак. У славянското племе поляни още в езическо време се е проявила и третата форма за сключване на брака, а именно отвеждането на девойката в дома на момъка. Тези способи за сключване на брак са били прилагани в българските земи почти до наши дни.
За предпоставките за сключване на древния езически брак липсват данни в историческите извори. Имайки пред вид общественото устройство на езическа България, строго установени предпоставки за сключване на брак не са съществували. Държавната власт не е взимала отношение в тази област, което преполага, че наказвани от тази власт обичаи не е имало. За това се предполага, че установената предпоставка за сключване на брака е била половата зрелост на момъка и девойката. Съществуват сведения, че обичайните в езическа България са били далече от изискванията на християнската църква и византийската Еклога, които са поставяли условия за родствената връзка на сключващите брак. За тези коренно различни условия говори текста от Закона за съдене на людете, който гласи: ,,Кръвосмесителите, които правят сватба в своята кръв, да се разлъчат”. Срещу строгите екложни наказания за кръвосмешението като санкция се прилага простото разлъчване на кръвосмешителите. От това следва, че по обичаите на езическа България родството не е било пречка за сключване на брак. Не е можело да се приеме, че в езическо време са се сключвали бракове между възходящи и низходящи или между братя и сестри и сигурно по-далечното родство и сватовството не са се считаликато пречки за сключване на брака.
Най-вероятно след покръстването, под влиянието на каноническите разпоредби на християнската църква и променените от това текстове на славянската Еклога и Закона за съдене на людете, всяко родство по права линия и по съребрена линия до VII, степен, сватовството до II степен и духовното родство между кръстник и кръщелница, между кумец и кръстница, се е считало за пречка за сключване на брак. Дори бракът между децата и внуците им е бил недопустим. Така постепенно се е стигнало до изискванията между встъпващите в брак да няма близки родствени връзки.
Единствената форма за сключване на брак според Еклогата е навършването на църковен обред на венчавка, но тя рядко е била спазвана в българските земи през Средновековието. Бракът е бил предхождан от годеж, според нормите на екложното право, които са били възприети в България след покръстването.
Годежът се изразявал във взаимно обещание на мъжа и жената да встъпят в брак. Всички православни християни, навършили 7 години са можели да правят годеж, за които са били необходими съгласието както на годениците, така и на родителите им.
Условията, които са се изисквали за встъпването в брак са били принадлежността към православното вероизповедание, съгласието на родителите, съгласието на встъпващите в брак. Различните източници на писаното право сочат, че през Средновековието се е изисквало сключващите брак да имат навършена възраст, която е била различна за мъжа и жената. Според Еклогата момъкът е трябвало да има навършени 15 години, а жената 13 години, според Номоканона това са били съответно 18 г. и 16 г., а според Синтагматана Матей Властар 20 години и 18 години.
Установените в средновековна България обичаи за сключване на брак – кражбата на жената, откупът и приставането са продължили да съществуват по време на османското иго и до края на българската буржоазна държава, като са се свързали с наложилия се в обичайното право църковен брак. Причините довели до тяхното запазване са били доста. Преди всичко това е бил добре известният консерватизъм в семейния бит. Пречките, с които са се сблъсквали младите от страна на родителите си или от страна на православаната църква, установила твърде много пречки за сключването на брак, са повлияли доста за запазването на старите обичаи – кражбата на момичето и приставането. Чрез кражбата и приставането, които са били последвани от църковен брак, едно фактическо положение, даже и несъгласно с установените църковни или обичайни норми е добивало юридическо признание.
Лошото материално положение на мъжа, а така също и на жената, доста често са били мотивация да се стигне до кражба или приставане, за да се избегнат плащането н аоткуп и даването на чеиз.
Бракът чрез кражба на девойката не се е считал за недействителен. Кражбата е ставала с Помощта на приятелите на момъка. Според обичайното право близките на момата са имали право да преследват момъка и неговите приятели до прага на неговия дом.
За приставането е бил широко разпространен обичаят момата, която е пристанала да разбърква огъня в огнището на момковата къща или да сее брашно, за да замеси хляб – символични актове, показващи, че тя иска да е под покровителството на този дом, член на който е станала чрез приставането си.
Откупът е бил запазен като обичай от съображения за друг порядък, изразяващ се в това, че родителите на девойката не са искали да се лишат безвъзмездно от една работна ръка за своето домакинство. Затова откупът е бил вид обещетение за загубата, което родителите на момичето са търсели винаги, когато е имало възможност да го получат. Всички усилия на духовната власт да унищожи този обичай са били напразни.
Кражбата на момата, приставането и откупът са се свързвали с формите на религиозния брак, който с течение на времето е станал необходим елемент от процедурата на бракосъчетанието.
Бракът е бил предшествуван от годеж, тогава, когато не са използували кражбата и приставането като форми за сключването му. На много места са се извършвали последователно малък и голям годеж. На малкия присъствали най-близките роднини на момъка и момата, а на големия канели по-широк кръг от роднини и близки. На големия годеж ставало официалното разменяне на пръстените и на годежните подаръци , а на някои места тогава е ставало плащането на откупа баба хакъ – обикновено той е бил няколкостотин гроша. Най-малкият откуп е бил 100 гроша, а най-големия 500-600 гроша.
При годежа годеницата получавала дарове от годеника и от роднините му и това, което е получила се смятало за нейна лична собственост даровете са били пръстен, гривни, пафти, нанизи, обици, жълтици. На някои места при годежа свекърът обричал на момата недвижим имот – лозе, който се считал за нейна лична собственост и след сключването на брака, мъжът не е имал право да го продава.
Развалянето на годежа според обичайното право ставало само по уважителни причини. Душевната болест на единия от годениците, която не е била известна преди годежа, извършването на престъпление от годеника, залюбването на някои от двамата с другиго, скарването помежду им, били достатъчно уважителни причини, за да бъде развален годежа. Виновният за това бил длъжен да върне годежните подаръци и не е имал право да иска да му бъдат върнати тези, които той е дал. Заплащал и разноските на другата страна, а някъде била плащана и глоба на общинската и на духовната власт.
Възрастта на младоженците понякога е била доста несъразмерна: 12-15 години за момчето, 20-25 години за момата. Това е било така, защото в селското домакинство е имало голяма нужда от работни ръце и родителите са гледали да оженят момчето по-рано, за да имат още един работник в къщата си. Затова нерядко момата е била по-голяма с 5-6 години от съпруга си. В градовете момците се женели доста по-възрастни от девойките, за да спечелят необходимите за издръжката на семейството средства. Ако по-малкия брат или по-малката сестра се женели преди по-големия брат или по-голямата сестра това било така нареченото преженване. Този обичай е бил вкоренен в живота на народа дотолкова, че по-стария брат или по-старата сестра са можели да забранят на по-малките женитба. Преженването се е срещало много често между братя и сестри: по-малкият брат се е женил преди по-голямата сестра, но никога сестра не е преженвала брат си. Обичайно било по-големия брат да изчака брака на по-малката си сестра и по-малката сестра да се жени след по-голямата.
Според обичайното право всякакво родство между момъка и момата, дори и най-далечното е било пречка за встъпването в брак. Обичайното право е проявявало по-голяма строгост дори от католическото право на източноправославната църква в това отношение.
Сключването на брака ставало със съгласието на родителите и на двамата. В градовете момъкът, който бил чирак или калфа, искал разрешение за брак и от своя майстор. Момъкът, който се женел без съгласието на родителите си можел да бъде изпъден и лишен от наследство. Момата омъжила се без съгласието на родителите си не била лишавана от чеиз, но са познати и обичаи да се изгаря чеиза на момата, която е пристанала.
При сключването на брака са се спазвали строго установени обичаи, с богато разнообразие и красива символика. Сватбата траяла няколко дни, а някъде и по цяла седмица и са били изпълнявани различни обичаи. Такива били засевките – отсяване на брашно и замесване на хляб от приятелките на момата или от майката на момчето; бръсненето н амомъка, където гайдар или цигулар свирел и веселил момъка и приятелите му; калесването или поканването на роднините и близките на момъка и момата на сватба и много други.
Бракосъчетанието се извършвало в църква, дотам момата била отвеждана с музика. След венчавката булката била отвеждана в дома на съпруга си, където ставало и самото празненство.
Богатото разнообразие на българските сватбени обичаи е свидетелство за голямото значение, което се е отдавало на брака. Българското семейство е било основната клетка на българското общество, затова в тежките години на робство е трябвало да бъде пазено и покровителствувано. Създаването му е било много важен акт, който е бил тържествено отпразнуван. Ето защо са се запазили много обичаи от древен произход, които били свързани с древни вярвания, заклинания, пожелания за щастлив съвместен живот, за многобройна челяд и др. Българските сватбени обичаи се отличавали с богата символика, изрядна обредност, интересен ритуал, които били средство против опитите да се обезличи българщината, извършвани по различни начини и с различни средства от гърци, турци и други потисници.
Различни обичаи са символ на подчиненото положение на жената в дома на своя мъж. В Чирпанско, когато момъкът влизал в къщата на момата, било обичайно да я настъпи по крака, за да се знае, че той ще ръководи семейството. В Копривщица, когато булката влизала в къщата на момъка след бракосъчетанието, момъкът трябвало да вдигне високо десния си крак и тя да мине под крака му в знак на покорство.
Обичайното ни право е показвало строга суровост към булка не запазила девствеността си. В този случай такава жена често е била връщана на родителите й, където не я очаквало добро отношение към самата нея. Обикновено се приключвало с ,,потъкмяване” между родителите н амомата и момъка, при което бащата на момата откупвал ,,срама й”. Тогава на бащата на момата не са давали ,,баба хакъ”, а ако е бил даден е трябвало да бъде върнат.
Сключването на брака според обичайното право е било свързано с важни имуществени последици. Булката донасяла прикя (чеиз, спап) в къщата на мъжа си, която се състояла от дрехи, кърпи губери, козяци и др., а също и от кухненски принадлежности като котли, сахани, тенджери и т.н. Чеизът е бил собственост на жената и мъжът и не е имал право да го отчуждава. След нейната смърт чеизът бил наследяван от нейните деца или бил връщан на родителите й, ако не е имала деца.
Родителите на момъка при женитбата дарявали момата с нива или лозе, с добиче или с жълтица. Имало обичай даровете направени от родителите на момъка да се ,,засичат” вън на ,,дирека”, за да се знае, че подаръкът е направен и че е неотменим.
Ако жената трябвало да занесе в дома на съпруга си чеиз, то той е трябвало да заплати баба хакъ на тъста си, защото лишавал домакинството му от едни работни ръце, а и затова , че тъстът се е погрижил да даде чеиз на дъщеря си.
Мъжът е бил глава на малкото индивидуално семейство, който имал огромна власт по отношение на своята жена и своите деца. За пълното господство на мъжа в семейството според обичайното право на езическа България , получаваме сведения от Отговорите на папа Николай I по запитвания на българите: ,,Вие питате дали е позволено да имате едновременно две съпруги”. От текста става ясно, че многоженството е било позовлено в езическа България, в него ясно се говори за законни съпруги, а не за наложници. Но многоженството е можело да бъде осъществявано само от господстващата класа. Макар с течение на времето положението на жената да се подобрявало, суровата дисциплинарна власт на мъжа не е била отпаднала. Към децата си мъжът също е употребявал не по-малка дисциплинарна власт. За това говори факта, че той е имал право да продава децата си в робство. По време на османското иго ръководната роля в семейството също е била предоставена на съпруга. Той ръководел и управлявал домакинството и също така пак е имал дисциплинарна власт по отношение на своята жена. Имал право да я бие, въпреки че суровото проявление на дисциплинарна власт е било нарушение на обичайно правните разбирания. Поговорката казва: ,,Който бие жена си без причина, той бие главата си”. Мъжът трябвало да прилага своите наказания така, че да ен излага съпругата си пред хората. Жената е имала право да се оплаче на родителите си, тогава когато мъжът е злоупотребявал с дисциплинарната власт, но това се е случвало само при много тежки и многократни провинения от негова страна. Тежкият живот, който са имали по време на османското робство е довел до голямо сплотяване на съпрузите в българското семейство. Мъжът е бил длъжен да се грижи за прехраната на семейството си. ,,Мъжка работа” било оран, копане, цепене, преобръщане, сеяне на жито, а също така сечене, мелене на брашно, каране на снопи, преглеждане на добитъка през нощта, покриване н аплевни, правене на колата, шиене на калцуни и т.н.
Спрямо езическите закони жената е била в абсолютно безправно положение. Тя е била изцяло подчинена на мъжа си, който е имал право даже да я убие, ако я хване в прелюбодейство. Но при смърт на съпруга и при наличието на малолетни деца в семейството, жената е била тази, която е ставала глава на семейството и е замествала съпруга си. Това е било факт и според обичайното право. Според Еклогата жената е имала право на свое имущество. Имотът, който тя получавала при омъжването си, а и този, който е имала преди това, оставали нейна собственост и мъжът й нямал право да се разпорежда с тях и да ги отчуждава, но въпреки това по време на брака той е бил техен управител. Кредиторите на мъжа не можели да посягат на зестратата на жената. Изневярата на жената е била рядко срещана и е била свързана с тежки наказания. Провинилите се били наказвани с бой, а също така и с публично опозоряване. Жена изобличена в изневяра е била обект на общо презрение. ,,Женската работа” се изразявала в предене, влачене , пране, месене на хляб, палене на пещ, тъкане на аба, кафтани, миене, биене и вадене на масло и др.
В отношенията между родители и деца стопанския бит на българското селско семейство е дал своите отражения. Мъжката рожба е била препочитана за разлика от момичето. Синът е бил продължител на бащиния си род, довеждал е ,,отмяна” в къщата, грижел се за увеличаване на бащиния имот. Бащата е упражнявал родителска власт върху синовете си, докато станат самостоятелни, т.е. докато създадат семейство, а върху дъщерите си, докато се омъжат. Родителската власт на бащата е била голяма, но не му е позвоялвала да налага на децата си осакатяващи наказания.
Родителите били длъжни да хранят децата си, да ги обличат, да се грижат за тях, докато станат способни да се грижат сами за себе си и да изкарват прехраната си. Трябвало да изучат синовете си на някакъв занаят, да приготвят чеиз на дъщерите си и да ги оженят. Децата били длъжни да се покоряват на родителите си и да им помагат за изхранването на семейството. Родителите имали право да изпъдят от къщата и лишат от наследство децата, които не са им се подчинявали. Децата са били длъжни да се грижат за родителите си, когато те остареят. Децата можели да притежават свое имущество, различно от това на родителите си, но докато били малолетни са нямали право да се разпореждат с него и да сключват сделки. Това имущество се управлявало от бащата, без да има право да го продава и отчуждава. Обичайното право не е регламентирало точно възрастта на малолетството и пълнолетието. Пълна самостоятелност се придобивала не, когато децата са навършвали определена възраст, а тогава, когато са придобивали икономическа самостоятелност след оженването на момъка и създаване на самостоятелно домакинство от него. Сключване на брак е бил краят на представителната и дисциплинарна власт на родителите.
В езическа България развод е можел да поиска само мъжът. Жената преди покръстването не е имала право на такова искане. Искания за развод са били клеветата, определени действия или помисли на жената.
Брачната материя е била регламентирана след покръстването в Закона за съдене на людете и в текстовете на славянската Еклогия. Според християнските норми на писаното право, развод е можела да поиска и жената, въпреки че това не е било честа практика в предвид на това, че тя е била в подчинено положение по отношение на мъжа си. По писаното право само за мъжа е важало прелюбодеянието като основание за развод. Така отново се е подчертавало неравноправното положение на съпрузите в семейството и е била прилагана много по-често от нормите, които са предвиждали специфични бракоразводни основания, които е можела да използва жената – тригодишна импотентност на мъжа, тежко пиянство на мъжа или изтезание на жената от нейния съпруг. Основания за развод и за двамата съпрузи са били опитът за убийство на другия съпруг, три годишно отсъствие от жилището, заболяване от проказа, сифилис или душевна болест. Когато мъжът бил хермафродит, жената имала право да посика развод. Но в Северозападна България нито жестоките побои, които мъжа е нанасял на жена си, нито душевната болест на единия от съпрузите, нито дори прелюбодеянието на жената са били считани като повод за развод. Тамошните обичаи са признавали само три повода за разтрогване на брака: ,,когато на мъжа или жената миришат устата, а виновният скрил този недостатък преди сватбата”; ,,лошата болест” (епилепсия); когато ,,мъжът не е мъж”.
Народът е гледал с лошо око на разводите. По обичайното право, разтрогването на брака трябвало да се извършва от духовния съд, защото брака е бил църковен. До духовния съд двете страни са стигали тогава, когато е била налице една от установените от обичайното право причини за развод. По този начин бракоразводните основания са били подложени на двукратно ,,отсяване” – един път по обичайното право, а след това по каноническото, защото духовният съд е прилагал каноническото право.

Източник: